Това беше една от първите снимки, които открих в театъра. Беше в един кашон измежду други съкровища. Две години по-късно тя си е същата – леко изсветляла, без никакъв контраст и сякаш издава звуци. Шумна снимка. Но не от Шумен, а от Пловдив, от стълбите на Каменица. От дълбините на собствените ми интерпретации чувам викове, радостни възгласи, лозунги, които днес ми липсват и закачки измежду колеги. “Ей, кукли, тоя лъв откъде го намерихте?”. Снимката вероятно е от 90-те години, а спомените на някои от хората, които я познаха, разказват, че на това шествие куклени, драматични и оперни творци обединяват ентусиазъм и превръщат деня на театъра в артистичен празник на душата, който огласил цялата главна и градът се съживил като на карнавал. Не знам дали тук е мястото да кажа колко ми се иска да вярвам, че някой ден това ще се случи отново, или трябва да замълча завинаги, защото театърът ще става все по-модерен, дигитален и нагаждащ се към обстоятелствата? Или не. Дано никога не се нагоди, иначе ще изневери на спонтанната си природа да е индивидуалист и романтик въпреки времена, нрави, апокалипсиси.
Днес театърът сякаш спи. Сънува сън, от който не може да се събуди. Побутваме го лекичко, той се ококорва, заглежда се за малко около себе си и пак се врътва на другата страна. “Хайде, ставай.
