Все повече започвам да осмислям ролята на паметта в зоната на българското. И с известна тъга намирам, че тя се съхранява в човешкия ум като идея за нещо „мъртво“. Сблъсквам се и с нещо друго любопитно, което за „опитните играчи“ в областта на театъра, историята и изследователството не е ново, но за мен, младия ентусиазиран човек с лупа и чесън против духове, беше изненадващо. А то е, че на пловдивската земя всеки ревностно пази и милее миналото й, прегърнато от романтични воали, снимки на тролеи и площадни въздишки. Но, драги ми смехурковци, почти никой не иска да го сподели с другия току тъй, особено ако и той е, видиш ли, същият изследовател с покровителски дух и в съмнителния образ на 33-годишна жена. Пловдивският чаровен еснафлък е така дълбоко проникнал дори и в дебрите на благородното историческо дело, че на практика го превръща в неблагородно. Пиша всичко това не за да правя някакъв смръщен анализ на културните среди и отношения в града ни, Бога ми, това не е толкова вълнуващо, а защото вярвам, че е важно да се произнасят някои изречения, които като лоша енигма потискат въздуха, но никой не говори за тях. И не за друго, а защото паметта на пловдивския театър се превърна в нещо като противоречива моя приятелка, която ту трябва да следвам наивистично, ту трябва да обгрижвам от огнестрелни рани, ту да я вярвам и да я следвам. И всичко това не за да си я сложа в рамка и да кича биографията си с нея, защото нито съм първата, нито последната, която се е заравяла в криволичещите й табели, а защото повярвах в небходимостта да възкръсва постоянно, за да напомня всеки ден, че нито аз, нито вие, нито следващите ще са първите, най-важните и специалните в театъра. Че той, започва себе си от непреодолимия копнеж по сцената и именно този копнеж е превръщал историята му в живот и живота в история. И то не би имало никакъв смисъл, ако не е било споделено. Ако не е приближил един „аз“ към друг „аз“ в името на една обща енергия. Сега пускам снимка на две от първите актриси в историята на българския театър, още от 1892-ра година. Имена неизвестни, причудливи и строги лица, поглед нравствено задълбочен, яки пристегнати. Такъв е бил идеалът за актрисата в началото, когато въобще е имало актриса в представлението. Щастлива съм да споделя, че в архива на театъра вчера попаднаха около 200 нови документални материали и тези първи споделени снимки са част от тях. Благодаря на екипа на Държавен архив- Пловдив и Владо Балчев за материалите.
